Празнуваме Петдесетница и пришествието на Духа,
явяването на обещанието и изпълнението на надеждата,
и това тайнство, велико и драгоценно.

Малка вечерня, Стихира на Господи воззвах, гл. 1

На слизането на Светия Дух трябва да гледаме не само като на чудо, прославило Апостолската Църква, но и като на събитие, имащо съществена връзка с делото на нашето спасение. Настоящето тържество не е просто възпоменание на станалото, а продължение на апостолската подготовка за приемането на Духа, непрестанно дишащ, където поиска. Ние призоваваме молитвено Утешителя, Духа на Истината да дойде и да се всели в нас, както някога е слязъл и е почивал върху светите апостоли. Но за да бъде чута нашата молитва, ние трябва да знаем какво трябва да просим. Тук няма да се осмелим да говорим за Светия Дух като за Третото Лице на Светата Троица, Който изхожда от Отца и почива в Сина. Единствено Самият Дух Божий, проникващ в глъбините Божии (1 Кор. 2:10-11), знае тайните на Своето битие и открива тайните Си на достойните за това. Духът, Който Синът изпраща от Отца (Иоан 15:26) в спасителните дарове и действия върху душата на човека: ето единствено достъпният за разбиране предмет от нас, които едва имаме начатъците на Духа (Рим. 8:23). Действието на Светия Дух върху душата на човека е тайнствено и непостижимо, но то е действително и осезаемо за онези, които внимават върху себе си. То е подобно на вятъра забелязван в движенията, които той поражда, но не в това, което Го съставлява. „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа” (Иоан 3:8).

Кои са най-забележителните промени, които могат да бъдат знак, че Божият Дух действа в душата на човека?

Има мигове, в които човекът отдаден на позивите на света и плътта се опомня и се отърсва от очарованието, в което те го държат. Ясно вижда, че преминалият му живот е една поредица от заблуди, слабости, престъпления, измени на Бога, че делата му са само семе за бъдещи наказания и че самите негови добродетели не ще устоят пред взора на Вечния Съдия. Виждайки всичко това, той осъжда сам себе си, трепери с цялото си същество и бидейки отчаян от себе си, чрез това отчаяние той бива привлечен към упование в Бога.

Това разположение към покаяние какво друго е, ако не този шумен и силен вятър, който предвещава слизането на Светия Дух (Деян. 2:2)? Какво ако не този страх Господен е това, чрез което в утробата си приемаме, както се изразява пророкът, Духа на Божието спасение (Ис. 26:18)? Блажен е онзи, който с покорност се оставя да бъде привлечен от този порив на Божия Дух! Той ще го поведе по тесния път (Мат. 7:14) на самоотречението, ще го застави сам да изкоренява онова, което преди това е посял и да разрушава това, което е зидал, ще го научи да страда и да се радва в страданията (Кол. 1:24), да разпъва плътта със страстите и похотите (Гал. 5:24), за да предаде напълно духа си в Божиите ръце.

Малко по малко това бурно дихание ще се превръща в онези кротки и неизказани въздишки, чрез които Самият Дух ходатайства за нас (Рим. 8:26), в този жив глас, който вика в сърцата ни: Авва Отче (Гал. 4:6), и тогава човек изпълнява Христовата заповед за непрестанна молитва (Лк. 18:1), която не е възможно да изпълни само със собствените си сили при неговата склонност към разсейване и непознаване на предметите и образите на истинската молитва.

С упражнението в непрестанна молитва неразделно се съединява духовното уединение, в което християнинът, влизайки в тайната си стая и затваряйки вратата (Мат. 6:6), пребивава в очакване на „обещанието на Отца” (Деян. 1:4). Той не се впуска в развлечения, в които обичащите света, свързани със суетно благоприличие, рядко се връщат към себе си, но пленява разума си, за да бъде послушен на Христа (2 Кор. 10:5) и всичките си желания или устремява нагоре, където животът му е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3) или се упокоява вътре в себе си, където благодатта накрая трябва да открие Царството Божие (Лк. 17:21).

Ако човек твърдо реши винаги да удържа себе си в това състояние на вътрешна молитва, самосъбраност и самоотчуждение, тогава скоро пустинята на неговата жадна душа ще разцъфти като крин (Ис. 35:1). И през изтляващия покров на вехтия човек постепенно в него ще просиява новият човек, създаден по Бога в правда и преподобие на истината (Кол. 3:9). И Духът на светостта ще диша във всички негови способности и действия.

Благодатта превръща в безценно съкровище всичко, до което се докосне в човека, който й се е отдал. В неговия ум сияе духът на духовната премъдрост. Неговата воля е движена от духа на свободата, който е чужд на робството на страстите. В дълбините на сърцето му почива духът на мира, превъзхождащ всеки ум (Фил. 4:7).

И защо да говорим дълго!

Да бъдеш съсъд, жилище и оръдие на Божия Дух е с нищо несравнимо щастие! Това е на земята истинско небесно блаженство! Това е тайнство, в което е скрито всичко, което търси човешкият дух и за което всички твари заедно стенат и се мъчат досега (Рим. 8:22).

Но, Господи! Кой повярва на това, що е чул от нас, и кому се откри мишцата Господня (Ис. 53:1)? Светът не приема това тайнство. Божественият дар на Духа му се струва рядко явление. Има и между християните хора, на които даровете на Светия Дух изглеждат толкова странни, че ако не смеят съвсем да ги отхвърлят, то най-малкото ги отнасят към други лица от съвсем древни времена. И сами не помислят за духовно възраждане, задоволявайки се или с празна надежда на заслугите на Ходатая Иисус или дори на собствената си честност.

Това е нерадостно предзнаменование!

Ако хората не забелязват действията на Светия Дух, тогава те или имат очи, но не виждат, или на практика въпросът: Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лк. 18:8) се приближава до своя отговор и самият свят е в последни издихания. Вселената знае какво се е случило с нея, когато прогневилият се Бог изрекъл: няма Моят Дух да бъде вечно занемаряван от (тия) човеци, защото са плът (Бит. 6:3). Тогава не само беззаконният човешки род, но и тварта, която по неволя се подчинила на суетата, била изтребена от отмъстителните вълни на водния потоп. Още една подобна угроза и ще настъпи огненият потоп на последния съд.

Но докато Бог запазва нашето битие на християни и благоденствието на Своята Църква, до тогава ние не можем да се съмняваме, че Божият Дух пребивава в нея. Така както при създаването на света Той се носил над водите, така се носи и сега при продължаващото възсъздаване на човека над бездната на нашето разстроено естество и с животворящо осенение го оплодотворява за благодатно възраждане.

Да предадем себе си на Неговото всесилно действие, да приведем в съгласие с Него нашите мисли и желания, отклонявайки ги от смесване със света и плътта, да въззовем от дълбините на нашето падение да слезе и върху нас със Своята благодат, по придобитото за нас ходатайство на нашия Изкупител да очисти, да просвети, да обнови, да освети и да спаси Благият нашите души! Амин.

Произнесено на 10 юни 1929 г. във Варна.

Публикува се по изданието: Архиеп. Аверкий (Таушев). Высокопреосвященный Феофан, архиепископ Полтавский и Переяславский. Jordanville, NY. , 1974. СС. 53-55.

Антимодернизм.ру

Превод: свещ. Божидар Главев